The Dragonslayer's Revelation [Nemesis]

Fade to Black

I fear I will never find anyone
I know my greatest pain is yet to come
Will we find each other in the dark?
My long lost love...

Човек се води по желанията си. Поставя си някакви цели, които се стреми да изпълни..уж за да уреди живота си. В какво се състои "уреждането" на живота всеки сам решава за себе си. Някои искат едно, други различно и така, всеки има своя представа. Повечето се покриват де. Онези, които се изразяват в постройки, машини, престиж. И в зелено. Най-вече в зелено. Тези "мечти" са най-разпространени. Най-комерс, ако така ми разрешите да се изкажа...защото явлението "комерс" е резултат на тези мечти в зелено.
Какво искам аз всъщност?
Знам ли?
Май не особено.
Живея в едно материалистично общество и съм напълно наясно, че не това е мястото ми. Май съм объркала курса при падането от космическия кораб и съм на грешна планета. Непоправима грешка..И сега трябва да се опитам да оживея тук.
Шега беше, разбира се. Донякъде. Защото съм адски сбъркан елемент сред всички останали. Разбира се, не и толкова важен, че машината за пари да се повреди от моето упорство, макар и да ми се иска да беше така.
Или пък не. Твърде съм безотговорна.
Абе какво е да си отговорен?
Да се оправяш с важни дейности?
Че какви са важните дейности? Ръководене на фирми и подобни ли?
Пфффф, материалисти....
А аз..къде ми е мястото на МЕН? Аз, която лежа по цяла нощ в хамака на терасата да гледам звездите? Аз, която гледам в умопомрачение и възхита залеза и се чувствам тъжна, когато отмине?
Аз, на която й е достатъчна една мила дума, за да се почувства по-богата от кой да е милиардер?
Май го няма....
И все пак аз искам да изживея нещо, нали така. Трябва. Трябват и някакви по-неабстрактни цели. Имам ги, но са недостатъчни и мъгляви, а и стават все по-размити. Един много по-реален образ ги размътва и те избледняват. Всичко избледнява до черно и остава само Образът като пародия на това, което бих могла да имам ако само обстоятелствата бяха малко по-други.
Шанс.
И все пак красив образ, желан от мен.... Прекалено желан и прекалено отдалечен, а същевременно прекалено близо, за да съм спокойна.
Толкова сама се чувствам понякога, аутсайдер пълен. По свое желание. Никога не съм желала да съм нещо друго, нещо популярно и лесно усвоимо. И сега знам, че няма път назад, аз не го и търся...
Хеви метъл, това е болкоуспокояващо от най-висша степен. В комбинация с различни вкусови вариации на етанола още повече.
Наздраве.
Не искам съчувствие.
Искам си неизвестната родна планета. И Образа, онзи Образ, заради който останалото избледня до черно.
Дали ще го имам? Едва ли. Твърде много е избледнялото, за да си позволявам повече мечти....

Wieso so allein?
Wieso...ganz allein
und Tröster...kein...

Du warst mein Traum.
Jetzt bist du Alptraum.
Ich schlafe kaum.

Ich hasse mich.
Hasse ich dich?
Nein....dich hass' ich nicht,
Deshalb hass' ich mich...

Прозрения и лутане

"Мисля за теб сякаш ти си до мен.
Сякаш мъничка болка трепва бързо в мен.
Сякаш искам да плача като малко дете,
но сълзи не потичат от очите въобще..."

Чудно е как за малко време човек може много да се промени.
Не знам дали става дума за по-добро или по-лошо.
Защото всичко е относително.

Дали светът мрази онова, което направи от мен? Дали на някого от тези, които ме накараха да се затворя в мен и да стана злобна и груба, това му харесва? Едва ли. Чувствам се понякога като провал в експеримент. Що за експеримент..не мога да отговоря.
Но, знаете ли, открих, че магия има. Прозрях я зад прожекторите и кабелите. В словото. В природата. И в музиката.
Защото няколко думи...няколко прости думи на английски и немски, свързани обаче в прекрасни текстове, ме върнаха към облаците. Шест струни, само шест, а са способни на магия по-могъща от всички умения на средновековните жени, гонени заради способностите си. Шест ли казах? И четири стигат. Магията е навсякъде.
Любовта магия ли е тогава?
Може би. По-скоро проклятие.
И най-променя.
Защото аз се промених. Покрай нещо, което не беше нищо особено. Някакви си залутани мои мисли.
И изведнъж това ми се стовари като гръм.
Колко време мина вече...

Ти и аз сме свързани. Ти ме вдъхновяваш вече от толкова месеци. Радваш ме. Нараняваш ме.
А аз теб?
И същевременно ти си в своя свят. Къде е той, не знам. Някъде наблизо може би, а може би съвсем не и аз сънувам празни отражения...

-

My voice in the crypts

No life without suffer.
No feeling without pain.
No beginning without end.
Everything has its end.

Release me from yourself.
Please, give me back my heart.
I want it to be over.

I burn.

Shall I kill my feelings?
Or you will kill my loneliness?
Will you release me,
will you save me from me?

Kill my heart
or burn with me.

I love you.

Welcome to my damnation

Омръзна ми да съм бюро услуги за всеки!
Омръзна ми това отношение!
Нали се правите на много умни, защо тогава винаги опирате до мен!
Ами и аз искам да имам СВОЙ живот!

Някога се загубих в онова, в което хората ме караха да вярвам. Днес съм изгубена в собствените си идеали и чувства.

Защо все аз??..
Защо, докато на хората им се случват хубави неща, аз трябва да стоя отстрани и да скърцам със зъби?
Защо вечно аз обичам толкова хора, а почти няма човек, който поне малко, но истински, да обича мен?

В цялата работа някой се оказа неописуем малоумник и имам чувството, че това бях аз.

Иска ми се да не бях се раждала...
За да не срещам НЕГО.
И нямаше да изпържи сърцето ми за закуска/вечеря/каквото там...и без това отдавна си разруших нормалния хранителен режим.

Край вече.
Гишето е затворено.

Неописуем е
шепотът на вълните...
Виждаш ли
как танцуват звездите?
Виждам ги
как си говорят с очите ти
и усещам
соления вкус на косите ти..

Виждаш ли
дръзката млада луна?
Косата ти
пълна е с пясъчните зърна,
ти чакаш вече
първата юлска зора,
а аз се моля
да не се събудя точно сега.....

-

Поредна пълнолунна нощ,
отново аз желая сън -
като листо по морски вятър
отпусната да съм.

Да спра самичка да се наранявам,
да се ядосвам, да крещя.
Да спра да се съпротивлявам
на отровата - съня.

Защото мразя да сънувам
как държа те за ръка и..
после мигом се събуждам...
Не знаеш как боли това...

Не знаеш що е то безсъние,
как с поглед в пълната луна
аз викам сънното безмълвие
да сподели със мен нощта...

-

По залез ставам от стола си и излизам на терасата. Небето е зловещо в ръждивочервено и жълто, все едно е запалено. Точно 'smoke on the water, fire in the sky', особено с дима от електроцентралата отвъд езерото и изглежда все едно водата гори.
Бързо пада мрак, тишината е вездесъща и тягостна. И аз не смея да говоря, сякаш ще наруша някое тайнство с гласа си. Само шепна, все едно присъствам на окултен ритуал. И тогава започва.
Тъмното като индиго небе се раздира от синя, раздвоена като змийски език мълния и светът оглушава от последвалия грохот. Изключвам електрическата светлина, отпускам се до прозореца и съзерцавам събитията навън.
Нови и нови гръмотевици заглушават песента на падащата вода, облаците отново и отново се озират от електрическите светлини, докато накрая небето засиява едва ли не цялото в синьо. Дъждът пада и пада. Гледам през стъклото като хипнотизирана как водата безмилостно налага жилищните постройки между нас и езерото.
И, Один, как ми се ще тази буря да не свършва, да заличи всичко, което наричаме напредък, а е просто упадък.
Да продължи векове наред, докато заличи това, което наричамер цивилизация и което е всъщност разрушение.
И един нов, чист свят да посрещне младата луна, както езерото поема бледия сърп в прегръдката на водите си след стихията.

-

Събота, последният ден на май. След дългата подготовка най-после сме се натоварили на колата и потегляме, до стария стадион "Гагарин" или поне това, което е останало от него", свиваме наляво. На север. За Каварна. Измъкваме се от града и от вилната зона, от двете страни на пътя има стръмни склонове, покрити с иглолистна растителност, спускат се надолу и стигат до нашето море. Друг път толкова примамливо, сега не ме интересува. Не заради морето съм на път към Меката на Рока.
Селата, през които минаваме, са си същите, както и миналата година. Селца като селца. Разделени от обширни поля и малки горички. Добре дошли в златна Добруджа. Вляво от мен залязващото слънце хвърля полегати златисти отблясъци върху света.
На пръв поглед Каварна е съмнително спокойна. Няма ги онези дълги редици паркирали автомобили, стигащи извън града. Караме все направо, аз се взирам с изумление в панелките отляво. Не, не в самите панелки, а в изображенията на страничните им стени. Чувала съм за тях, разбира се, но сега ги виждам за първи път. И ето ги всички - Гилън, Джоуи, Леми.... Паркираме благоверния ни автомобил срещу една от тях, с разрошения образ на Лоутън и лежерно вървим към центъра. Гмежта е пълна. Хора, хора, хора, игла няма къде да падне. Навсякъде братя по коса. Чувствам се в свои води.
Семейството купува храна и две чаши бира. Едва изпивам половината от едната, чувам как братята по коса пред сцената викат. Става нещо, казвам си, захвърлям мешката в ръцете на семейството и тичам към епицентъра на всички емоции. Отначало родата са неотлъчно зад мен, после решават, че там, накъдето се насочва моя милост, е зле и отиват по-назад, уж по-хубаво се виждало. Аз оставам сама, на сцената излизат петима човека и всички на площада изригват в гейзер от крясъци. Последен излиза кльощав, гол до кръста финландец с изрусена коса, който сяда зад касите и веднага започва да ги експлоатира. Apocalyptica изригват в Worlds Collide, последвана от Grace. Едно след друго, парчетата се зареждат толкова бързо, отколкото съм в състояние да си спомня имената им, да не говорим за начина, по който биват изпълнявани. Еика, виолончелист с дълга руса коса, взема микрофон и поздравява каварненската агитка. Отново. Две години по-късно. Отговарят му възторжените ревове на нашего брата метълисти, които изпълват финландеца с видимо задоволство. I'm Not Jesus, Somewhere Around Nothing, Helden... песните от актуалния Worlds Collide се смесват със стари шедьоври на лудите класици от Хелзинки, които издивяват все повече и повече. Антеро Манинен си стои спокоен, зад него Мико с всички сили се старае да натроши барабаните на сол, тримата пред него свирят и дивеят и русите коси на Еика се смесват с червеникавите кичури на Перту. Пааво подскача до тях с вид на най-интелигентен от цялата шайка. Това не му пречи обаче да крещи с пълно гърло текста, докато се изпълнява Seek&Destroy. И не е само той. Всички свирещи му пригласят очевидно (не и ушечуйно обаче), а долу публиката прави същото. Още две песни и северняците изчезват. Това не е краят, на всички е ясно... След викове и скандирания "More! More! More!" челистите отново излизат, този път без Мико. Чувам началото на великия кавър на Nothing Else Matters и ми иде да се разплача от умиление. Не това правя обаче. Набързо настройвам режима "видеозаснемане" на фотоапарата и го вдигам високо над главата си. Същевременно пея. С всички около мен, защото няма човек, който да слуша метъл и да не знае този текст. Еика отново грабва микрофона да ни каже колко сме яки, как за нас ще има Hall of the mountain king по случая и, след поредните крясъци, да добави "OK, now shut up!". Това ме хвърля в тъча.
Няма нищо в този концерт, което да ме разочарова. Песента е пълна лудница, Еика и Перту са достойни за пример едновременно на банда амбицирани челисти от коя да е музикална академия и на коя да е дет метълска сган. Парчето свършва, те изчезват пак, нови викове "More!" и господин Топинен любезно ни обяснява как сме си заслужили още една песен. Seemann. Този път сякаш само аз знам текста в тази част от публиката, наоколо ни думица на немски не се чува. И тази песен отлита твърде бързо, петимата напускат местата си, всички се прегръщат, покланят се на нас, викащите, над главите си вдигат виолончела и лъкове, а Мико хвърля в публиката двете барабанни палки. И това е краят.
Чувствам се, все едно съм пресушила сериозно количество бира преди концерта и съм забравила за това. Ходя несигурно, погледът ми блуждае насам-натам, а устните ми повтарят "Велико беше..."
Едно е сигурно, тези хора винаги ще имат място в сърцето ми. Заслужават го.

-

Винаги съм гледала през прозорци с идеята, че навън ме чака нещо хубаво. Нещо ново и различно, нещо свежо и...мое.
Мразя прозорци...
Ужасно е чувството - стоиш на прозореца и само гледаш как всичко отплава, назад, надалеч, напред, към звездите..И без теб, а ти можеш само да седиш и да се отчайваш.
Че пак си единствената душа в своята Вселена.
Толкова боли да си сам, толкова е... Задушаващо ужасно...
Мразя прозорци.
Защото ми показват истината.
Действителността.
Мразя действителността.
Нея я има, за да бъда аз наранявана.
Какво ли не мразя.
И него мразя най-много.
Защото..не мога да го намразя. Въпреки всичко.
Мразя прозорци...
Искам да се скрия в някое иглу...

-

http://fc06.deviantart.com/fs29/i/2008/172/d/8/caged_by_museofthor.jpg
http://fc04.deviantart.com/fs27/i/2008/169/0/e/beach___by_museofthor.jpg
http://fc03.deviantart.com/fs27/i/2008/169/a/4/it__s_all_rain_by_museofthor.jpg
http://fc06.deviantart.com/fs27/f/2008/169/f/6/luch_by_museofthor.jpg
http://fc06.deviantart.com/fs29/i/2008/169/d/5/sealife_by_museofthor.jpg
http://fc01.deviantart.com/fs26/i/2008/166/8/7/What__by_museofthor.jpg
http://fc02.deviantart.com/fs26/i/2008/166/2/1/nails_by_museofthor.jpg
http://fc02.deviantart.com/fs25/i/2008/166/d/2/farewell__good_day_by_museofthor.jpg
http://fc07.deviantart.com/fs25/i/2008/164/f/f/trees_by_museofthor.jpg
http://fc01.deviantart.com/fs29/i/2008/164/7/9/sehnsucht_nach_dem_tiefen_by_museofthor.jpg
http://fc07.deviantart.com/fs29/i/2008/164/b/4/flamed_rose_by_museofthor.jpg
http://fc08.deviantart.com/fs28/i/2008/164/e/b/leaflike_butterfly_by_museofthor.jpg
http://fc08.deviantart.com/fs28/i/2008/164/7/9/red_sky_2_by_museofthor.jpg
http://fc04.deviantart.com/fs26/i/2008/164/5/8/hidden_sun_by_museofthor.jpg
http://fc02.deviantart.com/fs27/i/2008/163/f/a/tenderness_by_museofthor.jpg
http://fc02.deviantart.com/fs25/i/2008/163/0/2/bring_me_rain_by_museofthor.jpg
http://fc02.deviantart.com/fs30/i/2008/163/9/0/silk_by_museofthor.jpg
http://fc02.deviantart.com/fs29/i/2008/163/3/4/evening_beach_by_museofthor.jpg
http://fc04.deviantart.com/fs28/i/2008/163/9/9/black_crow_by_museofthor.jpg

next time more, I'm lazy xD

Звън на китара и дрезгави припеви,
пясък в обувките, мирис на сол.
Стари приятели, радостни викове,
весели спомени...спомени рой.

Минал е изгрева, свърши ни срещата,
тръгват си - кой за къде закъснял.
Оставате ти, морето и стъпките,
силна носталгия, дъх на печал.

-

Аз все още те търся
между ледени късове,
из забравени приливи,
в нечие ноктюрно.

Там, из древните заливи,
между крепости сринати,
в поривите на вятъра
и в червения залез.

Търся те в "Калевала",
търся те между струните,
търся те, още и още,
викам те..теб те няма..

Там ли си? В лунния лъч?
В езерната вълна?
В бледата планина?
Глупости..

Ти си навсякъде.

-

http://fc03.deviantart.com/fs31/f/2008/187/f/a/this_is_NOT_a_painting_by_museofthor.jpg
http://fc07.deviantart.com/fs32/i/2008/187/c/1/bleeding_dust_by_museofthor.jpg
http://fc06.deviantart.com/fs31/i/2008/187/2/6/fly_by_museofthor.jpg
http://fc05.deviantart.com/fs27/i/2008/178/8/c/field_of_flowers_by_museofthor.jpg
http://fc04.deviantart.com/fs27/i/2008/169/0/e/beach___by_museofthor.jpg
http://fc03.deviantart.com/fs27/i/2008/169/a/4/it__s_all_rain_by_museofthor.jpg
http://fc06.deviantart.com/fs27/f/2008/169/f/6/luch_by_museofthor.jpg
http://fc06.deviantart.com/fs29/i/2008/169/d/5/sealife_by_museofthor.jpg
http://fc01.deviantart.com/fs26/i/2008/166/8/7/What__by_museofthor.jpg -> муахаф :Д
http://fc02.deviantart.com/fs26/i/2008/166/2/1/nails_by_museofthor.jpg
http://fc07.deviantart.com/fs25/i/2008/164/f/f/trees_by_museofthor.jpg
http://fc01.deviantart.com/fs29/i/2008/164/7/9/sehnsucht_nach_dem_tiefen_by_museofthor.jpg
http://fc07.deviantart.com/fs29/i/2008/164/b/4/flamed_rose_by_museofthor.jpg
http://fc08.deviantart.com/fs28/i/2008/164/7/9/red_sky_2_by_museofthor.jpg

http://fc08.deviantart.com/fs32/i/2008/234/7/0/blazing_by_museofthor.jpg

иииии вече може да очаквате снимки с чисто новия ми фотоапарат <3333333

Давя се в себе си,
измъчвана
от спомените
за светлината,
за кристалния въздух,
за радостта
и за онзи ден.
Пропадам
в чашата водка,
убивам
доброто в себе си,
моля се да е бързо
окаменяването ми,
за да забравя
себе си,
него
и слънцето.
Изтръпвам,
не дишам,
крещя беззвучно
и отвръщам
поглед от
красивия свят,
в който живях,
отвръщам поглед
от дома.

-

Белая смерть

Снегът се трупа
върху ръцете ми,
вятърът носи
полъх на скръб.
Снегът рисува
рай пред очите ми,
докато бавно
прегръща ме смърт.
Снегът нашепва
саги за Севера,
студът ми праща
в съня чистота,
а наяве
лежа вкочанена
и в очите
гледам смъртта.
Студът е истина,
снегът - мистерия,
бели стени се
сключват над мен,
а продължава
като в просъница
да шепне вятрът северен...