Trouble in the future(историята)

-Здравейте екип!
Шефът се намираше скрит под обичайния облак дим в сенките на кабинета си. Невидимите му очи обхождаха старателно всеки един от тримата души застанали пред него. Огнената красота на Алтамира, предвещаваше също така изпепеляваща решителност и упоритост. Под вятърничевия чар на Владислав се криеше сила и стабилност. А погледът на Вет прорязваше със светкавична мисъл.
-Както вече казах, страшно съм радостен да ви вида най-сетне тук в моя кабинет със собствените си очи. Слушам съм за вашите феноменални умения и точно затова сте тук. Смятам ви за единствените способни да извършите мисия толкова важна че от нея да зависи съществуването на света.
-Съществуването на света?!
Шефа се покашля тихо и в стаята се въдвори ред:
-Просто трябва да следвате инструкциите ми. А първата е да отидете в града (името на града не го знам ;( ) и да участвате в съсезанията там.
Помненте вие сте единствената ни надежда. Затово ви моля, не умолявам да отидете-гласът му трепна, но бързо се съвзе- A сега ако не възразявате трябва да свърша спешно една работа.
-О, не ни най-малко-зауверяваха го всички и бързо напуснаха кабинета му.
Шефът се протегна:
" Единствената ни надежда. Още ме бива в тези работи"-помисли си той самодоволно
-Извинете- пред врата се стоеше стройната фигура на секретаря му,
- Пристигнаха г-жица Терън Ейнсли и Самюс, да ги пуснали ли?
-Разбира се разбира се, какво чакаш- Шефът се настъни удобно на стола си и проучи влизащите в кабинета му млади дами. "Жалко че такава красота трябваше да си отид от този свят и то съвсем скоро" помисли си той, а на глас повтори само това което беше казал и на предишните си трима гости.

Ето официално темата е отворена:
Сега сте вие. Може да си пишете за мисиите, че вече сте в града в който ви изпратих или да продължите рп-то от момета след напускането на офиса ми като набързо ме обявите за откачен ексцентрик

Джинджър слушаше разсеяно шефа си.Погледът й беше примижан и умът й както винаги не бе на земята.Миналата нощ не се бе наспала както искаше и сега само копнееше за още 1-2 часа дрямка.Тя изучаваше стаята скришом и в ума й се въртяха какви ли не глупости ,но най я глождеше мисълта защото Пресвета тройца също беше тук.От както беше в този бизнес Алтемира винаги и е била конкуренция. Винаги са се гледали на кръв особено на състезания.Нямаше особена причина, просто никога не я е харесвала.До този момент резулатите им бяха почти равни.Поти,защото на последното састезание в Москва ,Алтемира бе спечелила и сега я водеше с една точка. Владислав винаги се е криел в сянка по някакъв свой си начин ,но щом излезеше на пистата можеше да стане фурия.А колкото до Вет.Е ,с нея не са се срещали често и не и беше направило кой знае каква впечатление,макар да й се струваше умно момиче.
След като се отказа да размишлява повече Джинджър се протегна с уморено изражение ,когато най-сетне шефа беше спрял да говори.
-Считай го за направено ,шефе.-каза Джи като му смигна и се обърна към врата да излиза.
Щом излязоха под открито небе ,Джи забеляза точно на една крачка от тях другият екип.Алтемира и Владислав се смъщиха ,но не помръднаха.
- Надявам се да сте се приготвили добре този път ,защото ще ви се скапе майчицата ,когато завършите последни на сазтезанието.-заяде се Джинджър като се усмихна предизвикателно на Алтемира .Радваше ,че по-важна мисия от тяхната собствена не може да се намери и затова не я интересуваше особено къде отива другия отбор.

-От къде да знам- сопна се Владислав- Шефовете имат навика винаги да ни държат в невидение до последния момент, дано другите не ни се пречкат.
- Дано- промълви тихо Елвет. В главата и се въртяха толкова много мисли. Не знаеше защо, но имаше лошо предчувствие за предстоящите съзтезания. Въпреки самодоволната усмивка на Джинджър, тя беше доловила в погледа и, че и тя не знае нищо повече от тях.
"Да спасим света, ще спасяваме света" тези мисли се въртяха в главата и на забавен каданс, въпреки че звучаха прекалено банално, нямаше как да отрече, че си беше представяла сцените в главата си и преди, макар и по доста по романтично-геройски начин от кратката наредба на шефа. В главата и се завихри странна картина: Тя стоеше гордо изправена до двамата си партньори, които преди сякаш винаги я превъзхождаха с по нещо, но този път беше различно, хората аплодираха нея, шефът награждаваше нея с важна мисия, висчки ръкопляскания бяха за нея, чу се музика.....
Не музиката не беше част от картината оформила се изведнъж в главата и. Това бяха просто тонове от по-силно рок парче чуващо се от слушалките на Алтамира.
-Ехооо, ехоооо- каза Владислав и размаха бързо ръка пред погледа на умисленото момиче. После се обърна към Лувеош:
-Сериозно, тази музика ще те побърка някой ден. Е, няма ли да действаме?

- Винаги- казаха в един глас Вет и Владислав.- След два часа пред пистата.
- Оговорено, ще гледам да не закъснея- Добави Алтемира и тичешком се запъти надолу по улицата, точно когато голям лъскав мотор се сниши от въздуха и пръсна въздух в лицето и:
- Ей, я по-внимателно- кресна тя зад превозното средство и продължи тичешком по улицата.

- Ееее, май останахме двамата, а?
- Да- отговори тихо Вет. - До срещата има още повече от два часа и половина. Какво ще правим?
- Мисля и аз да отскоча през нас. Трябва да уредя родителския проблем, пък и училишния. Каза той и смигна.-А ти няма ли да се подготвиш за съзтезанието?
- Да, разбира се- отвърна момичето.
- Е, да не се бавим повече, времето лети неусетно.
- Да така, е хайде аз тръгвам към нас- махна тя с лявата си ръка и се запъти в посочената посока.

Анна до сега не беше казвала нищо.
- Е до състезанието има предостатъчно време!-отбеляза тя - Е вие какво смятате да правите?Аз смятам да ида да се позабавлявам малко.- каза тя,сякаш говореше на себе си
След това се отдели от групата.На няколко крачки от тях се обърна и им махна.
- И да не закъснееш!-подвикна и Джинджър
- Кой го казва.-засмя се Анна

P.S:Сори,че толкова кратко ма нямах муза

Джинджър и помаха развеселно за довиждане и продължи напред със Айрис.Двете сълго вървяха без да си кажат нищо .И двете явно мислеха за важноста на мисята и какво може да се случи през това време.Сигорно от нерви тя бръкна в джоба си и взе да си играе с една запалка ,като я цъкаше и изгасяше.
Най-накрая Джи се реши прибра запалката и се обърна към момичето до нея.
-Ще мина през магазина да взема нещо сладко и отивам направо към пистата.Пътят е поне половин час ,а и скоро започва пиковият час.Ще проверя колата и терена ще изгубя малко време.
-Ок.Значи ще се видим направо там.Чао Джи.-каза Рис .
Джинджър кимна някак сковано ,макар и с усмивка и зави в една малка уличка.Скоро намери малак магазин ,а точно пред него беше паркирана едно малко и лилавеещо порше. Джи влезе в магазина купи вафли, шоколади,близалки ,дъвки и чипс.В общи линий редовните и удоволствия преди някое голямо састезание.Щом плати всичко тя се качи в колата си и отпраши към пистата.Здрастванията ги избега ,но нямаше как да се размине с други шофйори който й бибиткаха за резки завой или нещо друго.
Най-накрая щом приситигна на писта тя осети онзи остър мириз на гориво или гуми ,но не и стана неприятно.Даже напротив .От близо два месеца не беше очаствала в голямо састезание и сега сякаш се чустваше в еуфория от престоящото събитие.Вече не беше нервна ,а даже се успокои и с бърза крачка се запъти към гаражите където вече трябваше да бъдат закарани колите на отборите.

Рис се загледа след отдалечаващата се Джинджър и, когато лилавеещата прическа на другото момиче се загуби сред тълпата, свърна към магазина за алкохол. Огромната неонова реклама мигаше заспало в гъстия смог, който се стелеше ниско над улиците на града. Червенокоската бутна уверено вратата - това затънтено място и беше до болка познато. Високият мускулест мъж зад щанда й се усмихна, като повдигна вежди, и погледна към едно място, потънало в сенки зад него.
-Пак ли от същото?
-Този път идвам по специален случай.
Смехът на Коул беше дълбок и приятно погъделичка мисълта на Рис. Мъжът вдигна таблата на щанда, за да я пропусне до тясната ниска вратичка зад него. Може би беше позадържал малко повече синия си поглед върху лицето й, но тя се опита да прогони натрапчивото чувство на отпускане и инстинктивно посегна към задната част на колана на тъмните си дънки, където едва се подаваше махагонова дървена дръжка...
-Няма нужда да ставаме груби - подсмихна се още веднъж Коул и леко я побутна към ниската вратичка - Цената се е повишила, внимавай.
-Винаги внимавам.
В ярко зелените очи на Ай присветна малка светкавичка и тя побърза да потъне в тъмнината на малкото помещение. Вътре естествено вече имаше някой, тя й не очакваше той да е закъснял.
-Цената скочи.
-Благодаря, добре съм, ти как си? - злобно изстреля момичето и разроши бретона си с пръсти.
-Искам пет големи.
Беше седнал някъде в дъното на помещението. И отново беше пушил от онова... Тя трябваше да престане го отглежда, и без това вече я бяха надушили.
-Пет големи...
Банкнотите прошумоляха глухо в ръцете на Терън. Този път наистина беше специален, та тя дори нямаше време да се пазари. Мъжът в тъмното срещу нея се изхили гадно и хвана дланта й с парите в лепкавата си ръка. Рис се потърси от отвращение затова побърза да грабне предмета, който й подаваше и излезе безмълвна. Коул я проследи с озадачен поглед, камбанката иззвъня приглушено и Ай отново се озова на улицата. Пътят до пистата не беше много, но шофирането я разведряваше, затова бързо се запъти към черната лъскава кола, скенерът я провери и вратите се отключиха с меко щракване. Хвърли на седалката до себе си предмета, който всъщност беше дебел том с твърди корици. Извади малкия остър нож от колана си и обърна на последната страница.
"Оригинал с автограф" - лукаво се усмихна Рис, като видя подписа на корицата. Внимателно отдели хартията от кожената подвързия със сребърно острие и определено остана доволна - тънък прозрачен диск едва просветваше на сивкавата забулена слънчева светлина. Червенокоската го приближи до очите си и, когато по повърхността му започнаха да пробягват и пропълзяват дребни и неясни петънца, доволно го прибра във вътрешния джоб на тъмнозеления си суетшърт... Черната кола изръмжа доволно, когато Терън произнесе нужната команда и бързо отпраши към гаражите...

Мъжът в кабинета на шефа беше слаб жилав тип, с дълга до раменете спластена кестенява коса, малка набола брада и изунителни сини очи. Облечен бе в черни панталони и блуза от специално топлинноизолиращо покритие. Пушеше небрежно цигара и зяпаше нахално шефа.
-Е?-каза той.-За какво съм тук?
-Господин Джеймс Хънт вие сте...
-Стига офизиалности, просто Джеймс.
-Добре Джеймс ти си най-добрия в състезанията. Бил Световен шампион 5 поредни пъти.
-Това е минало-отсече тихо мъжът.
-Но може да го възродиш, състезавай се в състезанието утре. Победи ги. Ти можеш!
-И за какво?Няма смисъл. Винаги едно и същи един дент те благотворят на другия си нищо. Развалина... Боклук.
-Докажи че не си
-Не ми се занимава
-А ако ти кажа че имам не6то, което искаш
-Няма да ви повярвам
Шефа натисна златното звънче пред него и след секунда във кабинета нахлу як мъжага стискащ борещо се отчаяно момиче на около 12 годинки с кестеняа коса и яростни сини очи.
-Пусни ме, веднага ме пусни горило такава.
Шефът не й обърна никакво внимание а се вторачи в госта си, който само прошепна тихо
-Бени...
-Е, още ли мислиш че няма защо да ми помогнеш Джеймс.
-Гн. Хънт-изкрещя яростно Джеймс.-Какво искате!
Шефа се изкиска злобно
-Трябва да отидеш в Града и да се запишеш в състезанието. Трябва да си първи, за да се класираш за финалите и да осигуриш участието на 2ТА ОТБОРА(нашите хора) На финалите обаче искам да ги ликвидираш. Разбра ли. Трябва да са мъртви-всичките до един, иначе тя умира...
-Копеле. Добре кой са жертвите....
.......................................................................................
Джеймс Хънт се качи в своя чисто нов черен Макларен Мерцедес и го подкара към града, а в главата му се свормираше плана за осъществяване на мисията ми. Знаеше че няма право на грешки, живота на малката му сестра завишеше от това. Беше се вгабил толкова много в мислите си че дори не забеляза метално сивото Порше следващо го на прилично разстояние.

След раздялата с Вет, Владислав се запъти към къщи.
Вървеше бавно и умисляно, потънал в дълбоки мисли. По принцип не се притесняваше от провал в съзтезанието, още по-малко се страхуваше от другия отбор, мерзавци. Този път обаче имаше странно предчувствие, че нещо ще ги изненада и ще преобърне горе-долу спокойното им ежедневие.
Така се беше унесъл докато не забеляза Виви (Момиче с твърде детински вид, коса вързана с всевъзможни на цвят и форма фибички и шноли, и отнесено-учуден поглед. Фигурата и беше изключително слаба, макар че откакто момчето я познаваше все смучешеше по някои бонбон. Притежаваше няколко трапчинки на лявата буза и малко чипо носле. Въпреки противоречията в характера им беше ясно, че той имаше чувства към Вив от край време, макар често да се отнасяше с пренебрежение към нея и детинските и приумици.), която му махна с една ръка, тъй като в другата държеше голяма многоцветна близалка.
- Здрасти, здрасти!- каза тя и се ухили широко- Идваш ли в "ТоисЛанд" отворили са нов прототип летящи хвърчила, които се издигат на 10000 метра имат вградени камери, сензори за движение и управление, скоростта им е изключително висока, както и...
- Не се интересувам от бебешки играчки- прекъсна я грубо Владислав.
- Добре, тогава. - отвърна все така ведро момичето- Ще се видим по-късно.
- Да, може би- отвърна и вяло махна с ръка.
Момичето с няколко пъргави подскока сави зад ъгъла и се скри от погледът му. Той продмина високата 20 етажна сграда от чиито вход беше излязло то и се спря пред контрастираща и по размери и форма сграда. Тя беше с кръгла форма, не по-висока от два пъти ръста на момчето и широка, колкото една единична средно-голяма стая. До нея се намираше още една по-голяма кръгла постройка, гаражът. Владислав застана пред първата врата до която имаше табло със сензорни бутони. След 30 минути бързо въвеждане на комбинации, се отдръпна и врата, която представляваше нещо като капак се вдигна полегато нагоре и се затвори зад гърба му. Помещението беше тъмно той плясна с ръка и в него засияха лампи с бяла светлина, жалко копие на заместител на слънцето. Застана в центъра и тропна три пъти с десния си крак, подът изпъкна в квадратна форма с дължина и щирина три крачки. Той застана върху нея и скочи още два пъти, подутината хлътна надолу в пода и продължи да пропада с леко скърцане което продължи няколко секунди, след това с бясна скорост премина през по-долното тъмно помещение от което излизаха четири врати, след като го премина се чу отново леко скърцане, отново лудешка скорост която постепенно се забави и "асансъора" се застопори. Момчето отново плясна с ръка и отново същата бяла светлина огря помещението.
Всъшност се намираше в хол без прозорци(разбира се беше на метри под земята). Таванът се виждаше мрачен, само процепа през който беше преминал пръскаше квадратна светлина. Владислав се беше досетил още преди да влезе, че беше сам по включената предпазна система, явно неговите родители бяха решили да излязат на усамотение. Той въздъхна тежко, седна на един голям кръгъл диван и натисна едно копче върху облегалката, която се наведе, мебела се издигна един метър над пода и се залюля. Това беше любимата му поза за почивка и все пак не трябваше да заспива, след половин час трябваше да се приготви за пистата, но сега нямаше за какво да се притеснява. Беше проверил колата си снощи и беше сигурен, че е в изправност, тъй че спокойно се изтегна и прозя. Не беше гладен, пък и си беше патил от обилно ядене преди съзтезание. Вгледа се празно в стената и донякъде съжали за откъза на поканата от съседката Вив, все пак като поразмисли предложението не беше чак толкова тъпо. Въздъхна още веднъж, чудеше се какво ли правят съотборниците му...

/сори за грешките /

Джинджър вече беше взела колата от гаражите в подземието където обикновенно беше колата й и сега беше паркирала край караваните на отбора й. Там беше целият й екип освен другите две състезателки ,които не бяха благоволили да се явят по-рано. Но това сега не беше важно.Важното беше да разбере къде е онзи сладък разносвач на студени напитки,който беше видяла преди 5 минути, и да се запознае с него.Тя излезе от колата и помаха на един от спонсорите си ,който обаче й каза да се приближи.Физиономията му напомняше лоша горила ,която само чака да се приближиш ,че да те ухапе. Джинджър се усмихна на собствените си хрумвания и отиде при него.
-Е, рабра ли? - започна той
-Какво? - не разбра Джинджър
-Събрали са ви всички. Всички са тук. -Говореше така сякаш се боеше всеки момент да не падне нещо отгорему. Бързо и тихо.
-Как така? - продължаваше да недоумява момичето.
-Как как така!? Всички са ви сабрали бе, момиче! Стегни се малко! Не виждаш ли! Освен вас, тук са Алтемира ,Владислав и Вет...
-Да , засякахме се. Голяма работа.
-Не ме остави да довърша! Тук са и екипите на Соня,Каиаков,Милисов и даже руснаците Грозеви!
-О,тях не ги видях. Но както и да е. Всички сме ги минавали .Даже ако не си спомняш Анна победи лиглите на Соня с преднина от минути. И до сега смятам ,че това беше неворятно постижение! Ами онзи път когато Рис задмина и Владислав и момчето на Милисов за 3 секунди! Беше неотразима. Всички сме неутразими. - намигна му Джинджър и се усмихна весело като смяташе вече да тръгва ,защото сладкият разносвач нямаше да я чака.
Спонсърт й обаче отново я спря и продължи да говори.
-Наивно дете си да знаеш! Нищо не разбираш. Кога друг път на състезание са се събирали едни от най-добрите отбори в света!-заговори той с яд в гласа.
-Просто ти казвам да си отваряш очите на четири. Тук става нещо ,казвам ти!
-Добре ,добре. -не се стърпя вече момичето. -Е,аз ще тръгвам .Работа ме чака.Масла има за проверяване ,а и имам да се срешна с някой хора.Хайде чао. -каза му тя и вече направо се затича в друга посока ,за да се отърве от найвния дядка.
Не се минаха и 5 минути когато срещу нея се зададе Вет ,която явно беше първата от отбора си.
-Охо,кой се задава срещу ми. - възклкна Джи ,която нямаше намерение да се заяжда , тъй като нямаше търкания с Вет ,но просто никога не се стърпяваше да изпусне някой коментар пред тяхното отборче.
-Как сме днес?-попита тя. -Изнервени от предстоящото състезание ,може би? -подсмихна се тя.

Джеймс Хънт стоеше в един бар точно до пистата и отпиваше привидно безгрижно от чашата с пенлива жълта течност пред себе си. Бира и цигара - това беше нещо като ритуал, който бившия световен шампион спазваше преди състезание. Ето и сега гледаше замислено утражението си гладката повърхност и чертаеше планове за състезанието. Нямаше право да грешки-живота на сестра му зависеше от това...
-Хей, казвам ти това е той?
-Не е възможно, ТОЙ се оттегли преди години?
-Вярно ли аз пък дочух че ще участва квалификациите за финалите утре?
-Хей ти, ти си Джеймс Хънт, нали?
Внезапния вик на непознатия стресна потъналия в мислите си шампион и той притеснено се огледа.
-Да аз съм!
-Aз съм ти фен човече още от годините ти в Европейските състезания, но Световното от 2030. Та ти кара точно срещу турнадото без да ти мигне окото, човече. Наистина си велик. Днешните звезди не струват нищо пред теб. Това бяха времена на героите, днес са само палета всички позьорченца, не знаят как маслото да си сменят и използват само технологични джаджи. Едно време...
- Да така беше- прекъсна Джеймс словоизлиянията на непознатия- Но аз трябва да тръгвам. Имам много работа
- Може ли само един автограф- ентусиазирания фен зарови в туристическата си раница за химикал и лист. С ужаст Хънт установи, че почти всички в барчето правеха същото. Реши че е най-разумно просто да се изпари, затова изхвърча от бара и отпраши на спринт до гаражите. Стигна до своя Макларън 50 и се облегна на червено белия нос. Това беше иделания момент за късметлийската му цугара. Той извади пакет Малбора от джоба на състезателния си екип и изкара чевръсто цигарата. Сетне я запали и вдиша дълбоко дима. Нямаше на света по-голямо удоволствие от цигара преди състезание. Очите му зашариха и той заоглежда останалите боксове. Погледът му се сприя върху малка група скупчена около старнно момиче с гигантска близалка в устата. Значо това беше прочутия отбор, който трябваше да убия. Просто деца на по 16 години. Изгеждаха му толкова наивни, толкова предсказуеми. Ето момичето с близалката най-вероятно говореше ентусиазирано за някое момче. Русокосата й приятелка, на вид срамежливо и тихо създания- нервно ровеше пръстта с обувката си и поруменяла като домат не смееше да погледне към момчето-обект на разговора. Другото момиче, видимо по-голямо от двете имаше авторитетния вид на всезнайка, която би срязала всеки с устоумните си и хапливи забележки, но никога не би понесла такива по свой адрес. Това са САМО деца,помисли си Джеймс защо ли ги иска мъртви...
Реши да не разсъждава по този въпрос, а да проучи другите отбори. В бокса до този на трите момиче се подаваше предницата на прекрасно черно ламборгини. Собственикът му нехайно се беше изтегнал на капаха и зяпаше облаците. "Мързелив мечтател"- каза си на ум Хънт. "Ще го науча какво означава да си състезател."
В другия бокс се виждаше задницата на Ауди за състезателна кола . Около него пъргаво шеташе тъмнокоса хубавица с измутелни котешки очи.Нещо е нея, може би тъмната й кожа и младото жизнено тяло или изяществото на всяко нейно вдижения или всичко това на веднъж го накара да я пожелае, но Огънят внезапно се вледени, когато осъзна коя е тя -Алтамира Лувеош. Една от тези, които трябваше да е убие...
До нейното Ауди бяха паркирани още 2 коли. Най-вероятно на съотборниците й- Вет и Владислав. Огън, светкавица и вятър - това определено щеше да е трудно, но не й невъзможно- помисли си със задоволство спомняйки си за своята собствена сила.

В следващия бокс, загорял мажага бършеше с нежност своята Мерцедес 2000, докато си тананикаше "Мерцедес Бенц" На Джеймс му се догади и побърза да отклони поглед към следващия гараж. А там младо момче на около 18 трепереше нервно до кървавочервеното си Ферари. О господи -това опредлено е синът на Ринд! Само колко сме преживели заедно!!! Лудо копеле, доста ме поизпоти на Макао 2020! Дали малкия ще е поне на половина толкова добър?
Джеймс Хънт обходи с поглед всички отстанали боксове- общо 25 състезатели- 2 отбора от по 3рима състезатели, които задължително трябваше да стигнат на финал и останалите 18- непознати и порадо това опасни. Джеймс знаеше че за финалите се класират първите 10 това значеше, че освен него и 6-те още трима души щяха да са на финал. Чудеше се кои ли ще са те. Искаше му се синът на Ринд да е сред тях, същевременно се притесняваше, че може би ще се наложи да го отстрани...
"Времето ще покаже"
>...............................................
Времето лети неусетно - всеки час е все едно минута, всяка минута кратък миг... И ето че беше време за началото на полуфиналите. 25те коли бяха наредени на своите позиции. Шумът от 25 запалени движетели се смесваше с врявата от трибуните, където бяха насядали феновете. 25 чифта рице нерво държаха воланите. 25 десни крака нетърпеливо стояха на педалите за гастта а 50 о4и гледаха напрегнато напред към светофара жадно чакащи зелена светлина...
" Започва се"- премина през главата на Джеймс Хънт, когато и последната червена светлина отстъпи място на зеления сигнал. 25 коли напуснаха старт финалната права, оставяйки след себе си само кълбо прах...

Джеймс Хънт спря един минаваш покрай него келнер и си взе чаша отлежало малтово уиски. Отпи жадно голяма глътка и след това обходи с очи залата. Двете триота бяха там естестествено. Всъщност не му се наложи да прави нищо, за да ги класира на финалите. Тези копелета бяха дяволски добри. Но тази вечер нямаше да мисли за тях. Сега беше време за празнуване. Една дългокрака красавица му намигна, и той небрежно палейки цигара се доближи до нея. Русото създание беше всички за което един мъж можеше да мечтае - прелестно и удивително глупаво. Ноща обещаваше да е гореща. Той прошепна в ухото й номера на стаята си и й хвърли лукава усмихна, тя избухна в пресилен смях, сетне му подаде ръката си и двамата тръгнаха към входната врата
- Хей, гледай къде ходиш...- Един висок чернокос мъж се беше блъснал в рамото на Хънт с всичка сила. Човекът се обърна и му хвърли студен поглед, от онези, който сякаш минават през теб като ренген и стигат чак до най-тъмните кътчета на извратеното ти подсъзнание.
- Извинете гн...- гласът му го прониза като ледена висулка- Хънт.
Джеймс изсумтя нещо пренебрежително и после дръпна нервно дамата към врата. "Каква плашеща личност - 10 финалист"...